Едно от нещата заради, които има хора, които ме харесват и такива, които не ме харесват е именно моята искреност. Моята смелост да споделям живота си, рискувайки да си навлека хорското неодобрение. Защо го правя ли? Ами, защото съм убедена, че има много жени като мен, защото знам, че нито съм първата, нито последната, на която живота поднася всякакви изненади и чудеса и защото си мисля, че имам някаква си „трибуна“ (макар и малка), от която мога да говоря за нас, жените. Сега, държа да кажа, че нямам нищо против мъжката половина, но все пак съм жена и смея да пиша само за това, какво мисля като жена. Другото, оставям го на мъжете, нека те разсъждават. И какво по-хубаво от това да започнеш седмицата с размисли. Този път без страсти. По скоро с огромна доза приемане и чаша кафе. Какво се завъртя днес в моята женска глава? Пак повтарям, пиша това от ролята си на жена, въпреки, че съвместявам много други роли. Преди време, пак от позицията си на жена, събрах смелост да кажа, че и аз останах или по скоро пожелах да бъда сама. И естествено този нов начин на живот, всеки ден ме изправя пред нови и нови изненади. Дали е хубав или лош? Не знам. И в партньорството и в „самотата“ (кофти дума, ама не ми идва наум друга) има хубави и лоши дни, така, че бих казала, че е въпрос на нагласа, кое избираш да бъде важно за теб в този момент от живота ти. Не, не искам винаги да бъда сама. Нали съм жена?! Коя жена иска да бъде дълго сама? Но все пак живея сама и някак се чувствам длъжна да се адаптирам към избора си и да споделя как живеят жените, когато са сами. Оставям на вас да решите как ви звучи. Та, един чудесен, слънчев понеделник се събуждаш, завеждаш детето на училище и докато пиеш първото си кафе за седмицата, написваш набързо какво си осъзнал. Млада жена, в средата на 30-те, избрала да бъде сама, демек все още вярваща в това несъществуващо нещо, наречено любов, с толерантна нагласа към света, въпреки всички препятствия и трудни моменти, майка, при това на прекрасен син (всички деца са такива), работеща това, за което цял живот е мечтала и се е борила, успяваща да си плаща наема и сметките за апартамента, в който живее и за кабинета, в който работи, успяваща да заведе и вземе навреме синът си от училище, да работи, да продължава да учи и да плаща образованието си, да намира време да изчисти домът си, да изпере, да измие чиниите, да, скучни занимания, но няма кой друг да ги върши, да приготви вечеря за нея и синът й, да поговори с него, даже, когато не й се говори с никой и за нищо, защото е имала труден ден, да намери време да излезе, да побъбри с приятелка, да поплаче, да може въпреки всичко, случило се между тях да благодари на бащата на детето си, че се старае да й помага в грижите за него, да намира време да се чуе с родителите си и да ги успокои, че въпреки, че е сама, успява и всичко е наред, да си открадне два часа, за да си направи маникюр и да си боядиса косата, да прочете някоя книга, да отиде на пазар, на разходка, на лекар, защото това да се грижи за здравето си е необходимо, знаейки, колко неща зависят вече само от нея, да успее сама да управлява бюджета си, да не губи увереност, когато нещо се обърка, а да търси решения, да не се срамува да помоли за помощ, но и да не се оплаква от това, че е сама, абе да обича живота си, такъв какъвто е. Забелязахте ли колко е дълго това изречение? Даа, не е случайно и не е лесно, а със сигурност съм забравила още сто неща, които бих написала, ако се размисля сериозно, ама сега просто изваждам на листа, разбърканите си женски мисли. Чета ги. Боже, аз ли правя всичко това?! – мисля си, изпивайки последната глътка кафе. Оказва се, че да си сам е предизвикателство, за което може би дори не съм подозирала, когато смело взех това решение. Не се оплаквам, нито се хваля, по скоро пиша това, за да подсетя всички успяващи жени, колко неща правят, и за да заявя, че да си сама не означава, че не ставаш за връзка (не, че се чувствам така, ама и така се говори за самотните жени), а напротив, има много неща, в които стават и заради, които спокойно могат да си кажат „Браво!“. И изведнъж, докато се потупвам мислено по рамото, казвайки си браво, в главата ми идва нов въпрос: „Щом успявам да правя всичко сама, къде и каква роля да дам на мъжът, за който все пак мечтая да бъде до мен?“. Непрекъснато чувам, че вече нямало любов, че хората са спрели да бъдат нежни, близки и романтични, че да намериш някой, с който да споделяш повече от ежедневие е невъзможно. А, не, не съм съгласна! После идва поредния парадокс пред, който се изправя жената, която може сама: „Ако някой ти помага и се грижи за теб си обявена за зависима или дори меркантилна, ако успяваш сама, пък си много независима и силна.“ И в двата случая излиза, че не си подходяща за връзка. Чакай, чакай! Според кого? Който мисли така, нека се върне и прочете отново дългото изречение! Хм, май и мъжете не знаят какво искат. Странно, мислех си, че поне те са наясно със себе си, за нас жените знаем, че често си меним мнението. Не искам да мисля вместо тях! Едно знам със сигурност, свободна или във връзка, жената има нужда да бъде обичана и специална за някой мъж. Да, звучи просто и наивно, но ако я няма тази нужда, защо й е мъж? А може би същото важи и за мъжа?!
0 Comments
Leave a Reply. |
Неви Боджуковапсихолог Архив
January 2020
|