Започвам новата година с провокация. Наблюдавам света около мен и се плаша от консуматорския дух, който цари. Къде отидоха онези стари и „немодерни“ неща като любовта, приятелството, подкрепата, изслушването, добрата дума идваща от сърцето, а не защото е добре да си „позитивен и готин“? И да, ще бъда НЕпозитивна, НЕвъзпитана, НЕготина, защото „новото“ ми е противно и смешно, и празно. Едно такова повърхностно и много болно. Все по-често се чудя какво създаваме, за какво мечтаем, какво обичаме? Сега е важно да си модерен, да избираш живота си по цената. Да изразяваш себе си с „Ок съм“, без значение как си всъщност. Да имаш най-новия телефон, но не за да се свързваш с другите и да общуваш, а за да се показваш и да ги впечатляваш. С какво? Сега е важно да имаш, а не да си. Да питаш „какво ще пиеш“, а не „как си“, да говориш за другите, но да не знаеш нищо за себе си. Да бъдеш харесан, а не сам да се харесваш. И винаги да търсиш нещо по-НОВО. Избираш си приятели, не защото се чувстваш добре с тях, а защото са "добри". Същото е и с любовта. Избираш някой, не защото го усещаш близък и го обичаш, а защото е ПО-доброто. Но въпреки, че имаш по-доброто, не си позволяваш емоции, пазиш се за "нещо още по-добро" и постоянно се оглеждаш. Търсиш някой, с който да се почувстваш още по важен, защото твоята самооценка зависи от това. А този, който е до теб? Е, той е за всеки случай. Но без да влагаш особени усилия. Вече го имаш. Там е. Запълнил е уж някоя от дупките в празната ти душа. Но какво знаеш за него? Говорите ли си въобще? А позволи ли си да му се порадваш, да го държиш в прегръдките си? Да го усетиш, да се свържеш с него? Или просто споделяте едно пространство, едно легло и нищо повече? Знаеш ли какво обича да прави в събота сутрин? А как пие кафето си? В мълчание, всеки с телефона си. Без да се интересуваш. Без да споделяш. Защо ти е близост, нали има секс? И после, ако може да мълчите, че и без това не знаеш какво да кажеш. Думите са страшни, особено, ако някой реши да каже нещо за себе си, или как се чувства. Някога позволили си да целунеш нежно голото рамо на някого, да го прегърнеш, да го усетиш или бързо се измъкваш от леглото с телефон в ръка? Е, майната му на "по-доброто" и на "по-новото". Искам си старото. Искам да дойдеш да ме видиш, а не да ми пишеш в месинджър. Искам да си влюбен в мен изцяло, а не отчасти. Искам да ме прегръщаш и целуваш пред всички, а не да гледаш тъпо в телефона си. Искам да ме поканиш да танцуваме, а не да пием. Искам да ме питаш „как съм“, а не „какво искам“. Искам да ми разказваш за книгата, която четеш, а не за най-новото приложение в телефона ти, което те превръща в безволеви робот. Аз каквото искам ще се боря за него, но за теб няма как да се боря, ако не го искаш. Няма как да те накарам да ме познаваш, ако сам не го пожелаеш. Няма как да споделям, ако не искаш да чуеш, няма как да бъда автентична, ако се страхуваш, че това ме прави различна от другите. Аз съм от старите, различните, по-дълбоките и плашещите. Жена и дете едновременно. Трудна съм за разбиране, но искам да те познавам, да те видя отвътре, да те усетя, да те чуя, да си поговорим в събота сутрин, докато пием кафето си…
0 Comments
Когато бях на 16-17 години и изживявах първите трепети на любовта имах нужда от отговори на многото въпроси, които това чувство пораждаше в мен. За първи път влюбена често не разбирах какво точно усещам и защо чувствата и емоциите ми бяха толкова интензивни и крайни. Ту бях безумно щастлива, ту изпадах в задушаваща тъга. За първи път се сблъсквах с богатството от мисли и емоции, които любовта пораждаше в мен. Люшкайки се между различните й състоя и нюанси търсех отговори навсякъде. Четях книги и стихове. Исках да видя как другите, по-мъдрите и по-опитните от мен описваха любовта. После вдъхновена от тях, аз по детски описвах моята. Имах нужда да я изразя, да я прочета на листа и да я сравня с тази на другите. Ровех се из философските книги, търсейки моето определение за любовта. И един ден го открих. Прочетох го в някаква книга. Не помня коя, но помня, че цитатът идваше от Библията. "Любовта е дълго търпелива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се дразни, не държи сметка, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко търпи и всичко прощава. Любовта никога не престава!" Едно определение за любовта, което толкова ме впечатли и ми хареса, че бързо извадих лист, на който нарисувах с розов молив голямо сърце, оцветих го старателно, а вътре написах цитата. После взех скоч и го залепих на стената над леглото ми. Казах си "Ето такава трябва да е истинската любов. Трябва много да работя над себе си, за да обичам така.“ Струваше ми се страшно трудно да бъда търпелива в любовта - исках всичко да ми се случва веднага, и как да не завиждам на тези, които имаха по-хубава любов от моята - изглеждаха толкова щастливи отстрани, и защо да не търсех своето след като давах толкова много от себе си - така е справедливо! А как да не се ядосвам, имаше толкова много моменти, в които любовта ми не се случваше по начина, по който исках – та нали трябваше винаги да е красива и приказна? Да не държи сметка? Как е възможно това, щом си с някой ти се интересуваш от него и от това какво прави, така че в реда на нещата е да се интересуваш от него. Да, истината беше важна, макар и трудна на моменти, но това бе единственото, което съвпадаше с моето вярване за любовта тогава. За съжаление не можех да повярвам, че любовта вярва на всичко, защото бях усетила ревността на гърба си, чудех се ще срещна ли някога някой, който сляпо да ми вярва. Да, надявах се и търпях нещата, за които се ядосвах, нещата, които по горе преди малко отрекох. Аз ги правех. И прощавах. Но аз за разлика от този, който бе написал това не вярвах, че така е редно, че такава е природата на любовта. Не и тогава. А може би и той самия не е вярвал, но се е стремял към тази любов. Не знам. Имах егоистична и идеалистична представа за любовта, но въпреки това продължавах да я живея не толкова хубава, колкото си я представях. Но най-хубавото от текста бе последното изречение – „Любовта никога не престава.“ Всеки път, когато го прочитах усещах прилив на спокойствие и вяра. Казвах си „Дам, колкото и да е трудна и болезнена на моменти, колкото и пъти да й казваш край тя не престава. Винаги има кой или какво да обичаш, за да продължиш напред, дори и когато те отхвърлят и останеш сам. Тя съществува въпреки мен, въпреки него, въпреки всичко, и щеше да я има винаги. Този текст коренно промени идеята ми за любовта. След като разбрах колко детински и нереален бе моят образ за любовта си поставих за цел да променя това. Прочитах моето „сърце“ всеки ден и след известно време научих текста. Когато той вече беше не само на стената ми, но и в главата ми, аз започнах да си го повтарям всеки път, когато в мен нахлуваха негативните и нереални мисли и емоции за любовта. Когато се страхувах за любовта си това бе моята мантра, с която да се опитам да видя любовта в трудните й моменти по нов начин, да я преживея, така, както я бе описал автора. Бях направила първата крачка, но пътят, който ми предстоеше да извървя бе дълъг. Много пъти от тогава имам своите върхове и падения. Все още вървя по пътя. И все още понякога обичам човешки, а не библейски, но от онзи момент не спирам да вярвам, че любовта е винаги добра и никога не свършва. П.С.: Ето сърцето, което може да промени любовта ви! :) Да! Романтичка съм, безумно влюбена съм в любовта, в сърчицата, дантелите по прозорците, малките панделки, маргаритките, кутийките с камъчета, картичките с три думи, които могат да ускорят пулса ми и да ме разплачат, в баладите и разбитите сърца, които се лекуват с любов… Защото вярвам, че сме създадени за обичане, не, създадени сме за много обичане! Влюбена съм в красивите залези и вятъра в косите, в ръката, която стиска моята и ме води към красивия морски бряг, в мокрото от дъжд лице, което ми се усмихва и в топлите устни, които ме целуват. Влюбена съм в изчервените му бузи, когато казвам колко е красив… Влюбена съм в разтопения шоколадов бонбон в джоба му, който е запазил за мен, в ръката му, когато ме придърпва към себе си, усетил мъжки погледи върху мен. Влюбена съм в дъждовните следобеди прекарани в леглото и в среднощните разговори в колата. Влюбена съм в безмълвните телефонни обаждания и безсмислените разговори, крещящи „обичам те“. Влюбена съм в безсънните нощи, когато мисля за него и в съобщенията за „лека нощ“. Влюбена съм в скандалите и горещите сдобрявания след тях. Влюбена съм в реалността на нереалната любов. Никога няма да спра да бъда такава, никога няма да направя любовта обикновена, безлична, ежедневна… И в най-трудния ден, когато ми идва да избягам от нея, пак си изваждам романтичните очила, за да видя онзи, в който се влюбих, онзи, без който ми е трудно да заспивам вечер, онзи, с който обичам да се събуждам сутрин, онзи чиято прегръдка разтапя насъбралата се горчилка от деня ми, онзи чиято любов калява душата ми… И го виждам отново, намирам го, за да го заобичам, въпреки времето, което ни е променило! Никога няма да спра да гледам романтични филми и да слушам песни за любовта, никога няма да спра да рисувам любовта с красиви думи, няма да я предам, няма да се откажа от нея и да повярвам, че не съществува. Романтичка съм. Загубена в илюзия или пък живееща в най-голямата реалност? Търся любовта във всяко настроение, зад страховете, болката, гнева. Навсякъде. Не се срамувам да изглеждам глупаво, когато я усетя около себе си, когато загубя своя разум и полетя в безумие и пеперуди. Не се страхувам да попивам сълзите на любовта, да обличам сивите делници в красиви цветове, да прегръщам и целувам наранените сърца, да говоря за любовта, онази отречената, скритата и отхвърлената, остарялата. Да, от нея боли. Знам! Но без нея би боляло много повече… Не, аз не съм оптимист, не живея в розов балон, не винаги ми е красиво… Но обичам! И с любов лекувам всяка рана. |
Неви Боджуковапсихолог Архив
January 2020
|