 Всяко "здравей" носи в себе си своето "довиждане", както всяко начало има край. И въпреки, че знаем тази истина ние не спираме да искаме безкрайности. Дали, защото сме научени само как да започваме, или пък, защото началото носи усещане за нещо ново и хубаво, докато краят винаги навява тъга... Излиза, че да приключваме никак не умеем. Живеем с онези пропити до мозъка на костите ни твърдения, че края винаги носи безумна болка и тъга, че да останеш сам е най-ужасното преживяване. Питаме се "защо трябва толкова да боли?" , без да се замисляме, че всъщност от нас самите зависи колко ще боли.
Оказва се, че след раздялата има нещо много по-трудно за превъзмогване от болката и това е страхът. Разделяйки се с някой ние не страдаме за него, а за себе си. Страдаме, защото не можем да си представим какво ни очаква от тук нататък, сякаш животът без този човек е невъзможен, без да си даваме сметка, че всъщност живота е възможен и той продължава въпреки отсъствието на другия. Пак се будим сутрин, пием кафе, отиваме на работа, грижим се за деца, родители, приятели, дом и всичко останало. Нищо не спира, животът тече. Но страхът толкова силно е превзел съзнанието ни, че единствената мисъл, която кръжи в него е "как отново да сме с човека, който сме загубили". А от какво е този страх? И защо толкова искаме човека, който си е тръгнал от нас? Отговора на този въпрос може би се крие в това, че сега отново ни се налага да останем сами със себе си, че трябва да се грижим сами за себе си и за наранените си чувства, а ние не знаем или сме забравили как се прави това. Търсим веднага някой, който да запълни празнотата, без да си даваме сметка, че това, от което се нуждаем е да се научим сами да запълваме тази празнота. Ама кой ни е учил какво да правим, когато останем сами? Учиха ни по скоро как да се борим да запазим човека до себе си. Добре, не казвам, че е лошо да се положат усилия и в тази посока, но връзката и любовта зависят от двама и ако единият категорично е решил да си тръгне, то би било добре да знаем какво да правим след това. "А когато не знаеш какво да правиш, започваш да се страхуваш. Защо вместо това не опиташ да разбереш какво ти е пречило да изградиш връзката, за която мечтаеш. А, да, и помисли за какво мечтаеш сега? Може би много отдавна искаш тази раздяла? " Да, безспорно след всяка раздяла страхът така силно крещи в нас, че сме абсолютно неспособни веднага да чуем себе си. Трябва ни време за да разберем, че не е страшно, че няма нищо страшно. Страхът дълго след това не ни позволява да повярваме, че сме способни и достойни за любов, защото е заличил вярата ни в нас самите. Но нима е толкова лесно една приключила любов да ни убие?! Хайде, горе главата! Това, че някой си тръгва, всъщност е шанс да продължим живота си по нов, съвсем различен начин. Да си припомним кои сме без другия, да се запознаем с порасналото си Аз. "Не можеш да накараш другия да остане и да те обича така, както искаш, но можеш да се научиш да се грижиш за себе си, така, че когато някой си тръгва да можеш да го пуснеш без страх, защото... Няма нищо страшно! "
0 Comments
 Какво усещате, когато чуете думата "нежност", какво ви идва на ум, какво ви се иска да направите? Проявявате ли нежност, към кого, как, кога? Получавате ли нежност, от кого, как, кога? Само изричането и писането на тази дума създава едно различно усещане в мен – мило, спокойно, защитено, приятно и обичано се чувствам, когато имам възможност да дам и получа нежност, сякаш се свързвам с най-хубавото в себе си. И хората и животните са така устроени от първия ден да имат нужда да получават нежност и да дават нежност. Какво и кога се обърка в нас, че загърбихме тази нужда. Отказахме се от нея, спряхме да даваме и да търсим. Изоставихме природата си и се превърнахме в роботи. Стремим се да бъдем силни и независими, неуязвими, ненуждаещи се. А, ако все пак е останала някаква частица нежност в нас я стискаме здраво и не я даваме почти на никой, за да не се изгубим съвсем. Нежността остава неизразена и ненужна, а оправданието е прозаично – живота е труден, жесток, изисква от нас да бъдем корави, а не нежни, да се борим, а не да се лигавим, нежността е признак на слабост, по-добре е да инвестираме енергия в това да потискаме тази първична потребност, отколкото да проявяваме нежност, и без това почти никой не е нежен с нас. Бяхте ли нежни скоро? А усетихте ли нежността на някого? Ако отговорът на тези въпроси е „Да“ вие сте щастливци! И може би живота за вас е хубав. Ако отговорът е друг или не намирате отговор, може би е време да помислите над това. Най-необикновеното в нежността е, че колкото повече давате, толкова повече я имате. Тя не свършва, когато я раздавате, става още повече, и обратно – колкото повече я пазите в себе си и колкото по-рядко я давате, толкова по-малка и уродлива става тя, толкова по-трудно успявате бъдете нежни. Липсата на нежност боли, носи душевно страдание, което постоянно се опитваме да потиснем, пренебрегнем, запълним с друго. Каквото и да консумираме от света, то не може да запълни тази нужда. Малкото бебе плаче неистово, за да получи своята доза нежност и да даде на майка си същото. Колкото повече растем, толкова по-рядко обаче си позволяваме да искаме и даваме нежност. Искаме всичко друго – престиж, успех, авторитет, принадлежност, пари, власт, сила, материални блага, но не и да бъдем нежни. Не забравяйте, че нежността е най-естественото, евтино и вълшебно лекарство за душата. Намалява стреса и напрежението, подобрява настроението, има мигновен ефект и носи радост, удовлетвореност, сила. Опитайте да бъдете по-нежни – към себе си, към децата си, към близките си, към колегите и приятелите, към всеки човек, който срещате, може пък да ви хареса!  Слънцето залязва. Още един ден завършва. Още един ден сама. Колко дни станаха? Не ги броя. Но всеки следващ е малко повече мой, малко по-лесен, малко по-различен. Споменът от болката става все по-далечен, а тя все по-рядко се появява. Дишам все повече себе си и все по-малко нас. Аз и Той вече не кънти в главата ми, не ме изпълва със съжаление, не носи вина.
Крача смело през дните без него, понякога се спъвам, падам и по навик го търся, за да ме спаси. После се сещам, че го няма, дори започвам да забравям как ме спасяваше. Ставам, изтривам ръцете си от калта и продължавам. А онова изречение, от което преди се страхувах става все по мое… „Мога и сама!“ Спомням си как майка ми разказваше, колко е важен мъжът за жената и жената за мъжа, че те са щастливи и силни само, когато са един до друг. "Мъжът без жена не е мъж, жената без мъж не е жена и децата без майка и баща израстват наранени." Тогава докато я слушах си мислех, че винаги ще бъда до мъжа, който ще бъде до мен. Пораснах с това. Пораснах с любовта на майка ми и баща ми – силна, лоялна, искрена, буйна, но сигурна. Да, понякога се караха, но никога не усетих несигурност по отношение на любовта им. Бях сигурна, че се обичат и все още съм. Аз не успях. Не, че се упреквам за това или, че го считам за провал, напротив! Просто моя път е друг. И трябваше да наруша обещанието, което дадох на себе си, че винаги ще стоя до мъжа. Трябваше да приема, че моето дете ще израсне наранено. Беше и все още ми е трудно да свикна с реалността и да се освободя от вярването, че жената не е жена, когато е сама, че децата са по щастливи, живеейки с двама, а не с един родител. Всеки ден си доказвам обратното. Животът не свърши, сега просто се грижа, обичам и възпитавам за двама. Всичко стана различно, не по-лошо, а просто различно, но някъде дълбоко в мен копнежът да бъда до някой и той да бъде до мен расте. Не мога да се откажа от любовта, колкото и нереална да става тя. Не мога да живея живота си без движещата сила в него. Не мога да спра да вярвам в споделеността, грижата, разбирането, топлината и уважението, които виждах докато растях. Не мога да спра да вярвам, че и на мен ще ми се случат. Отново! Има любов! Вярвам, че има и хора, които са я познали и знаят как се обича. Има хора, които обичат. Хора, с които можеш да се отпуснеш, да се почувстваш сигурен, специален, разбран, обичан. Хора, които ще приемат твоята лудост за нормална и ще те обичат без изисквания. Ей така, само защото си ти. И не, няма друг смисъл! Не се заблуждавайте! Нито парите, нито успехите,нито кариерата, нито децата, нито приятелите, нито семейството, могат да заместят това усещане. То е единствено, уникално и необходимо. Колкото и умело да развиваме любовта към себе си, няма как това да замести нуждата от другия. Дори любовта към себе си мерим с присъствието или отсъствието на другия, защото не можем да сме влюбени в себе си, но със сигурност се обичаме повече, когато сме влюбени в другия. Да, ставаме по-живи, по-радостни, по-ценни, по-уверени, тогава, когато някой ни обича. Да се откажеш от любовта би означавало да се откажеш от живеенето. Да убиеш себе си преди да си умрял. Да заместиш любовта с нещо друго е временно решение, но не и спасение. Нуждата да бъдем обичани рано или късно избива на повърхността и спасителната кула, която сме си изградили рухва. Можем и сами!? Дали? Колко? Как? Има много книги за самоОбичане, но връзките нямат заместител, а прегръдките, целувките и влюбените няма да излязат от мода, защото мъжът без жената не е мъж и жената без мъж не е жена! |
Неви Боджуковапсихолог Архив
January 2020
|
RSS Feed