Какви са тези снимки на хора, по дърветата?

Алек беше на три години и няколко месеца. Един ден прибирайки се от детската площадка той се спря до едно дърво и гледайки некролога на него попита: 
-Коя е тази жена и какво пише там?
Бях малко смутена от въпроса му, но бързо се окопитих и започнах да обяснявам. 
-Тази жена е починала. Отишла е на небето и е станала звездичка. От там гледа и пази своите любими хора, а те за да си спомнят за нея са направили това и всеки път, когато го гледат всички, които са я познавали я споменават и почитат. 
-Аха. Тати ми каза, че неговата баба също е на небето и е звезда.  Ще ми прочетеш ли как се казват хората? - каза той и ми посочи няколкото некролога на дървото. 
-Добре. - казах аз и изчетох имената на всички. 
-Сега вече ги споменахме. Хайде да се прибираме! - каза съвсем спокойно той. А аз усетих как ме побиват тръпки. Чудех се как може едно дете, което не знае кога казваме "утре" и "днес", да се интересува от такива въпроси. Знаех, че идеята за времето узрява по-късно в детската глава, но не очаквах, че идеята за смъртта ще я изпревари. За тях тя не беше натоварена с този негативен щрих, с който ние я свързваме, не будеше страх, а само чисто детско любопитство. Въпросът беше зададен и трябваше да има отговор. Явно пъзелът в детската му глава имаше нужда да запълни още едно квадратче. 
След този разговор имаше един период, в който той казваше на приятелите си, че това е някой починал човек и ме караше да чета всеки некролог, който срещахме по пътя към къщи. И аз го правех, изчаквайки спокойно тази потребност да отшуми и да дойде новия въпрос... Това обаче ме научи и след това дори, когато не съм с него да споменавам всички онези, които не бяха вече тук... 
Благодаря ти, Алек!