 Имах доста емоционален ден и бях потисната. Прибрах се в къщи и се чудех какво да направя, за да разсея буцата заседнала в гърлото ми. Мислех си: "ще почета книга, или пък да си пусна филм, а може би малко музика..."
-Искаш ли да рисуваме?- попита Алек. Не бях в настроение, но след няколко секунди осъзнах, че това е решението, което търсех. -Да! Супер! Давай боите и да започваме. Той започна веднага да рисува, нямаше нужда да се чуди какво да нарисува... просто рисуваше. Аз обаче имах нужда от време. После направих цветя. какво друго да нарисувам?! Погледнах листа му и ми се прииска да направя нещо без форма и име, просто да рисувам. Зарязах цветята и започнах. Тогава той погледна листа ми и каза: -Неви, защо не си нарисувала корени на цветето си? То трябва да бъде свързано със земята. Как иначе ще порасне и ще е силно? Корените свързват и дават сила! Бях изумена колко истина и мъдрост имаше в тези думи. За поред път се възхитих на детската мисъл и логика, до която ние възрастните достигахме след прочитането на солиден брой книги. Разбира се, че за да си силен и да растеш имаш нужда от корени, към които да си свързан, и от които да черпиш сила и увереност. Може би бях изчерпала запасите си и имах нужда от свързване, а той ми показа пътя. Продължихме да рисуваме. Той вече приключваше красивата си цветна рисунка, когато взе черната боя и се приготви да рисува. -Защо ти е черното? - попитах аз, знаейки символиката на този цвят в детските рисунки. -Не може без черно. Трябва да има малко черно иначе няма да е пълно. - каза той и започна да слага малки черно петна из рисунката си. Отново се изумих. Даваше ми още един отговор. Той не се страхуваше от черното в рисунките, както се страхуваме ние възрастните. За него черното беше необходимо, за да е пълно и цяло. А какво правехме ние? Страхуваме се от "черното" в живота ни, бягаме от него, опитваме се да го игнорираме, защото не знаем как да останем в него за малко, за да го изживеем и да продължим напред. Разплаках се. Беше време да освободя моето черно, да го изкарам навън. Той ме прегърна. Благодаря ти, Алек! Това беше прекрасна домашна арт-терапия, от която имах огромна нужда! Опитайте и вие...
0 Comments
 Тази история ми я сподели един ден след като се беше прибрал от градина. Вместо да ме попита: "Как съм се появил аз?", той дойде при мен с въпросът: "Искаш ли да ти разкажа как съм се появил аз?" Не помня точно кога беше готов да ми разкаже, но е било преди или малко след като е навършил 4 години. Не знам от къде е натрупал нужната информация преди да съчини историята, но много ме изненада.
Ето какво се случи: -Неви, искаш ли да чуеш нещо? Една история? - попита той с тон, на който не можех да кажа "Не". -Добре, разкажи ми. -Ела, седни до мен. Ти знаеш ли, че като порасна ще се оженя за Ника? (приятелка от детската градина). И ще си имаме бебе, също като теб и Иво (баща му). -Така ли? Ами много хубаво! -Искаш ли да ти кажа как съм се появил аз? -Да, искам. -Ами.... Иво се е влюбил в теб и те е поканил на среща. Казал ти е, че те харесва и иска да се ожените. После сте направили сватба. И сте били много щастливи. После Иво те е целунал и прегърнал и твоето коремче е почнало да расте. Аз съм бил вътре. После ти си ми пяла песни, а Иво ми е говорил. След това съм се родил. И така... А след като ние станем големи като вас и ние ще се оженим. Аз съм влюбен в Ника, както Иво е влюбен в теб. -Добре, историята е вярна, само че ние с татко ти не сме правили сватба. -Не може без сватба! Аз искам да ми направите! - каза го толкова категорично. Сякаш ми се скара, че съм пропуснала важна част от традицията, от неговата история. Не вярвам, че любовта има нужда от законово доказателство, за да съществува, но се почувствах все едно съм пропуснала някаква важна част от живота си... Дали пък не е време да попълня този пропуск?  Има няколко истории за това как се е появил той. Най-интересното беше, че на мен почти не ми се наложи да обяснявам как се е случило, напротив! Той сам беше измислил историите. За едната ще ви разкажа сега. Защото преди да ми я разкаже той, беше задал няколко въпроса. Не помня точно кога стана това, но е било малко след като е навършил 4 години.
Ще започна с историята, за която знам от къде е събрал информация, а следващия път ще ви разкажа другата... Един ден съвсем случайно гледах по телевизията предаване, в което се разказваха истории на жени, които са минали дълъг път преди да станат майки. Предаването проследяваше целия процес, включително самото раждане. Той си играеше до мен и въобще не даваше вид, че се интересува какво дават. В момента, в който обаче започна раждането на жената и тя стенеше от болка, той се обърна към мен и попита: -И ти ли така викаше, когато ме раждаше? -Да. Раждането е трудна работа. И аз и ти правехме всичко възможно, за да се родиш. Децата помагат на майките си, когато се раждат... -Аз помагах ли ти? Болеше ли те много? -Да, ти ми помагаше. Болеше ме, но не беше толкова страшно, а и бях толкова щастлива, че ще те видя, че после бързо ми мина. -А Иво (баща му) беше ли до теб, помагаше ли ти? -Не. В болницата, в която бях, не разрешават татковците да помагат. -Трябвало е да ги помолиш, виж този татко помага. -Да. Аз знам, че татко ти също искаше да помогне. -И какво направи когато ме видя? Хубав ли бях? Плаках ли? -Когато те сложиха върху мен, веднага се влюбих теб, за мен беше най-хубавото бебе. Да, беше плакал и една сълза стоеше на бузата ти. Избърсах я с целувка. -Това е хубаво! - каза той и се гушна в мен. След това разказваше историята така: "Когато Неви ме е раждала, тя е плакала и е викала, защото я е боляло. Но след това е била щастлива като ме е видяла. Аз съм плакал, а тя се е влюбила в мен. Раждането е трудно, но и децата помагат." |
АрхивCategories |
RSS Feed