Не искам "по-добро", а истинско!

Започвам новата година с провокация. Наблюдавам света около мен и се плаша от консуматорския  дух, който цари. Къде отидоха онези стари и „немодерни“ неща като любовта, приятелството, подкрепата, изслушването, добрата дума идваща от сърцето, а не защото е добре да си „позитивен и готин“? И да, ще бъда НЕпозитивна, НЕвъзпитана, НЕготина, защото „новото“  ми е противно и смешно, и празно. Едно такова повърхностно и много болно. Все по-често се чудя какво създаваме, за какво мечтаем, какво обичаме?
 Сега е важно да си модерен, да избираш живота си по цената. Да изразяваш себе си с „Ок съм“, без значение как си всъщност. Да имаш най-новия телефон, но не за да се свързваш с другите и да общуваш, а за да се показваш и да ги впечатляваш. С какво?  Сега е важно да имаш, а не да си. Да питаш „какво ще пиеш“, а не „как си“, да говориш за другите, но да не знаеш нищо за себе си. Да бъдеш харесан, а не сам да се харесваш. И винаги да търсиш нещо по-НОВО. 
Избираш си приятели, не защото се чувстваш добре с тях, а защото са "добри". Същото е и с любовта. Избираш някой, не защото го усещаш близък и го обичаш, а защото е ПО-доброто. Но въпреки, че имаш по-доброто, не си позволяваш емоции, пазиш се за "нещо още по-добро" и постоянно се оглеждаш. Търсиш някой, с който да се почувстваш още по важен, защото твоята самооценка зависи от това.  А този, който е до теб? Е, той е за всеки случай. Но без да влагаш особени усилия. Вече го имаш. Там е. Запълнил е уж някоя от дупките в празната ти душа. Но какво знаеш за него? Говорите ли си въобще? А позволи ли си  да му се порадваш, да го държиш в прегръдките си? Да го усетиш, да се свържеш с него? Или просто споделяте едно пространство, едно легло и нищо повече? Знаеш ли какво обича да прави в събота сутрин? А как пие кафето си? В мълчание, всеки с телефона си. Без да се интересуваш. Без да споделяш.
Защо ти е близост, нали има секс? И после, ако може да мълчите, че и без това не знаеш какво да кажеш. Думите са страшни, особено, ако някой реши да каже нещо за себе си, или как се чувства. Някога позволили си да целунеш нежно голото рамо на някого, да го прегърнеш, да го усетиш или бързо се измъкваш от леглото с телефон в ръка?
Е, майната му на "по-доброто" и на "по-новото". Искам си старото. Искам да дойдеш да ме видиш, а не да ми пишеш в месинджър. Искам да си влюбен в мен изцяло, а не отчасти.  Искам да ме прегръщаш и целуваш пред всички, а не да гледаш тъпо в телефона си. Искам да ме поканиш да танцуваме, а не да пием. Искам да ме питаш „как съм“, а не „какво искам“. Искам да ми разказваш за книгата, която четеш, а не за най-новото приложение в телефона ти, което те превръща в безволеви робот.
Аз каквото искам ще се боря за него, но за теб няма как да се боря, ако не го искаш. Няма как да те накарам да ме познаваш, ако сам не го пожелаеш. Няма как да споделям, ако не искаш да чуеш, няма как да бъда автентична, ако се страхуваш, че това ме прави различна от другите.
Аз съм от старите, различните, по-дълбоките и плашещите. Жена и дете едновременно. Трудна съм за разбиране, но искам да те познавам, да те видя отвътре, да те усетя, да те чуя, да си поговорим в събота сутрин, докато пием кафето си…
 

---