 Края на август. Последните дни на лятото се изнизват бавно, пълни с тъга и носталгия - по лятото, усмивките, целувките, пеперудите, по онова усещане за обичане, с което толкова бях свикнала.
Лятото си тръгва с дъжд. Септемврийски студ. Мокри улици и тъмни облаци. Няма следа от юнското слънце. Последните дни на ваканцията се броят на пръсти. Оставих синът ми „на село“ да поиграе на свобода като за последно преди да влезе в класната стая. Имам нужда да го правя щастлив по всички възможни начини. Прибирам се. "Сама" - тази страшна дума написах на запотения от дъжда прозорец в автобуса. А когато слязох на гарата се сблъсках за пръв път с онова непознато усещане – няма за къде да бързаш, никой, никъде не те чака. Твоя нов апартамент е пълен със самота. Вече можеш да се шляеш по улиците, да разглеждаш малките магазинчета, да си купиш нова гривна, без да бързаш да се прибираш, защото никой не те чака. Не е нужно да се обаждаш и да казваш „Пристигнах. След малко се прибирам! “. Една нова свобода се е завила около мен и аз трябва да се уча да живея с нея. Всъщност има някакво очарование в това да бъдеш сам със себе си и да определяш посоката си по твоя компас, а не по нечий чужд. Има нещо едновременно плашещо, но и даващо сила, в това да си господар на времето си. Въпреки, че тази самота е като отрова. Бавно и сигурно обзема всяка клетка на тялото ми. Трябва да внимавам с дозата, защото имам нужда от лечение, а не от смърт. Решавам да не се прибирам още. Крача по софийските улици без да знам къде отивам всъщност. Просто ходя. От много време насам, аз просто ходя безцелно, хванала под ръка свободата си. Усмихвам се въпреки тъгата, която усещам. Имам няколко дни, в които да се опозная и да свикна сама със себе си. Трябва да се науча да живея със свободното си Аз. Не познавам тази нова жена, в която съм се превърнала. Винаги до сега съм била половинка от двойка, а сега съм цяла, но една. Вече не съм „Ние“, а просто „Аз“. На 34 години за първи път в живота си оставам сама, без наоколо да има някой мъж, който да обичам, за който да се грижа, и до който да заспивам. Ами сега?! Колко дълго ще продължи това? Коя съм аз без да обичам? – един въпрос стои нахално в главата ми без отговор. През последните 20 години май все съм била влюбена, все съм обичала… някой. Днес нямам никой за обичане. Единствения мъж в живота ми е синът ми, но тази обич е друга. Да, вече никога няма да бъда сама, защото имам него, но може би ще трябва да се сблъскам с безлюбовието. Ще се справя ли? Продължавам да ходя. И да мисля. Навън е станало още по-студено. Може би е време да се прибера там, където никой не ме чака и да се посрещна сама. Време е да се мушна в любимата си пижама, да се погледна в огледалото, да кажа „Здравей!“ на себе си, да си пусна музика, да потанцувам сама, да попея, да си налея чаша вино, да запаля една цигара и да се насладя на собствената си компания. Прибирам се. Правя всичко това. И разбирам, че всъщност не е толкова страшно, дори е вълнуващо, а компанията се оказва изненадващо приятна.
1 Comment
 Защо си тръгват жените? Какво най-силно ненавиждат те в мъжете? Какво не могат да им простят? Въпроси, чиито отговори търсим всеки ден... Мъже, не става дума нито за лошите ви навици, нито за безпорядъка, който създавате, нито за капака на тоалетната чиния, нито за излишъка или липсата на пари, нито за срещите ви с приятели, забравената годишнина, закъснението или каквото друго ви хрумне. Не в тази част от вашата същност се оглежда жената. Всичко това и още много други неща от вашето ежедневие, за нея са просто "дреболии", които тя не би забелязала, ако онова, от което има нужда е отразено в очите й. Жената е огледало на мъжа, помнете това! От какво всъщност има нужда? Обяснения в любов, обещания, цветя, подаръци, екзотични екскурзии? Не! Това е жалък опит, с който можете само временно да върнете блясъка в очите й. Блясък, който може да я заслепи, но не и да бъде отразен в нейното огледало. За да светят, жените имат нужда от вашия огън, страст, нежност, сила и внимание, които да отразят. Няма ли ги, няма нищо! Жените ненавиждат липсата на отношение, липсата на усещане за близост, топлина. Жените ненавиждат празните мъжки очи, жените ненавиждат страха и разума. Те вярват в емоцията, импулса, смеха, прегръдките, целувките, любовта. Представете си една кукла манекен. Красива, стройна, с идеални пропорции, почти съвършена. Какво се случва с нея след като са я избрали, харесали, взели... Слагат я в магазина - нейния нов дом. Обличат я, подреждат косите й, избират най-доброто място за нея, създават и добри условия, може да добавят и едно, две деца, за да стане още по-завършена и идеална. После я оставят гордо на витрината, за да я видят всички и да й се порадват. "Дааа, красива е, добра и грижовна!" - казват всички и се спират да я погледат.Но в нея няма живот. Тя е идеална и същевременно нереална. А вие не спирате да разказвате на всички за нейната съвършенност. Пред нея обаче мълчите. Не смятате за нужно да казвате на съвършенството, че е такова, то трябва да си го знае. Докосвате я все по рядко, за да не нарушите хармонията между вас, а тя изгаря от копнеж да бъде докосвана и прегръщана точно от вашите ръце, за да усети хармонията по между ви. Все по-рядко целувате устните й, за да не размажете червилото, което тя е сложила специално за вас и желае да остави по тялото ви. Вече не си позволявате да заровите пръсти в косите й, защото някой някога ви е казал, че мъжът не трябва да позволява и косъм да падне от главата на жената до него. Обгрижвате я от разстояние, безмълвно, без да и казвате и показвате колко безумно влюбен сте в нея, а тя не знае за това. С времето става все по-ядосана, че вече не споменавате, колко е специална и важна за вас, ядосана ви е, че все по-рядко я държите в прегръдките си, че не целувате жадно устните й, че се страхувате да разроши косите й. Все по-рядко усеща, че е вашата най-любима. И с всеки следващ ден става все по-студена, сърдита, уморена. Все по рядко намира повод да ви благодари, все по рядко намира желание да ви пожелае. Не харесва секса, защото за нея той вече не е химия, а задължение. От усмивката й вече няма следи. Очите и не блестят, както в началото, раменете и не са гордо изправени. Свалила е крилете на любовта, които й подарихте, защото вие забравихте за тях. Сърцето й ставаше все по пластмасово, а тя не спираше да се надява поне за малко да бъде истинска. Уви, това не се случваше. Хората все по-рядко я забелязваха, все по-рядко спираха да й се порадват. И въпреки, че вие не спряхте да разказвате, колко прекрасна е тя, никой не ви вярваше, защото нейните очи говореха друго. Да, може би другите ви завиждаха за нея, но и не разбираха защо очите й са тъжни. Чудеха се какво й има, докато вие се правехте, че всичко е наред. Жената казват е огледало на мъжа, и когато започне да отразява именно онази безумна липса на отношение и внимание, то се пръска на милион парчета. Всяко от тях тя подарява на вас, докато един ден от красивото огледало не е останало нищо, а мъжката душа е безпощадно разкъсана. И тя си тръгва, намразила себе си и живота си, търсеща отново светлината и обичта, които да отразява, защото жената е огледало на мъжа. |
Неви Боджуковапсихолог Архив
January 2020
|
RSS Feed