Какво ни пречи да приемем раздялата

Всяко "здравей" носи в себе си своето "довиждане", както всяко начало има край. И въпреки, че знаем тази истина ние не спираме да искаме безкрайности. Дали, защото сме научени само как да започваме, или пък, защото началото носи усещане за нещо ново и хубаво, докато краят винаги навява тъга... Излиза, че да приключваме  никак не умеем.  Живеем с онези пропити до мозъка на костите ни твърдения, че края винаги носи безумна болка и тъга, че да останеш сам е най-ужасното преживяване. Питаме се "защо трябва толкова да боли?" , без да се замисляме, че всъщност от нас самите зависи колко ще боли.

Оказва се, че след раздялата има нещо много по-трудно за превъзмогване от болката и това е страхът. 
Разделяйки се с някой ние не страдаме за него, а за себе си. Страдаме, защото не можем да си представим какво ни очаква от тук нататък, сякаш животът без този човек е невъзможен, без да си даваме сметка, че всъщност живота е възможен и той продължава въпреки отсъствието на другия. Пак се будим сутрин, пием кафе, отиваме на работа, грижим се за деца, родители, приятели, дом и всичко останало. Нищо не спира, животът тече. Но страхът толкова силно е превзел съзнанието ни, че единствената мисъл, която кръжи в него е "как отново да сме с човека, който сме загубили".
А от какво е този страх? И защо толкова искаме човека, който си е тръгнал от нас? 
Отговора на този въпрос може би се крие в това, че сега отново ни се налага да останем сами със себе си, че  трябва да се грижим сами за себе си и за наранените си чувства, а ние не знаем или сме забравили как се прави това.  Търсим веднага някой, който да запълни празнотата, без да си даваме сметка, че това, от което се нуждаем е да се научим сами да запълваме тази празнота. Ама кой ни е учил какво да правим, когато останем сами? Учиха ни по скоро как да се борим да запазим човека до себе си. Добре, не казвам, че е лошо да се положат усилия и в тази посока, но връзката и любовта зависят от двама и ако единият категорично е решил да си тръгне, то би било добре да знаем какво да правим след това.

"А когато не знаеш какво да правиш, започваш да се страхуваш.
Защо вместо това не опиташ да разбереш какво ти е пречило да изградиш връзката, за която мечтаеш. 
А, да, и помисли за какво мечтаеш сега?
Може би много отдавна искаш тази раздяла? "

Да, безспорно след всяка раздяла страхът така силно крещи в нас, че сме абсолютно неспособни веднага да чуем себе си. Трябва ни време за да разберем, че не е страшно, че няма нищо страшно.
Страхът дълго след това не ни позволява да повярваме, че сме способни и достойни за любов, защото е заличил вярата ни в нас самите. Но нима е толкова лесно една приключила любов да ни убие?! Хайде, горе главата! Това, че някой си тръгва, всъщност е шанс да продължим живота си по нов, съвсем различен начин. Да си припомним кои сме без другия, да се запознаем с порасналото си Аз.

"Не можеш да накараш другия да остане и да те обича така, както искаш, но можеш да се научиш да се грижиш за себе си, така, че когато някой си тръгва да можеш да го пуснеш без страх, защото... Няма нищо страшно! "

---