Има любов!

Слънцето залязва. Още един ден завършва. Още един ден сама. Колко дни станаха? Не ги броя. Но всеки следващ е малко повече мой, малко по-лесен, малко по-различен. Споменът от болката става все по-далечен, а тя все по-рядко се появява. Дишам все повече себе си и все по-малко нас.  Аз и Той вече не кънти в главата ми, не ме изпълва със съжаление, не носи вина. 
Крача смело през дните без него, понякога се спъвам, падам и по навик го търся, за да ме спаси. После се сещам, че го няма, дори започвам да забравям как ме спасяваше. Ставам, изтривам ръцете си от калта и продължавам. А онова изречение, от което преди се страхувах става все по мое… „Мога и сама!“
Спомням си как майка ми разказваше, колко е важен мъжът за жената и жената за мъжа, че те са щастливи и силни само, когато са един до друг.
"Мъжът без жена не е мъж, жената без мъж не е жена и децата без майка и баща израстват наранени."
Тогава докато я слушах си мислех, че винаги ще бъда до мъжа, който ще бъде до мен. Пораснах с това. Пораснах с любовта на майка ми и баща ми – силна, лоялна, искрена, буйна, но сигурна. Да, понякога се караха, но никога не усетих несигурност по отношение на любовта им. Бях сигурна, че се обичат и все още съм.
Аз не успях. Не, че се упреквам за това или, че го считам за провал, напротив! Просто моя път е друг. И трябваше да наруша обещанието, което дадох на себе си, че винаги ще стоя до мъжа. Трябваше да приема, че моето дете ще израсне наранено.
Беше и все още ми е трудно да свикна с реалността и да се освободя от вярването, че жената не е жена, когато е сама, че децата са по щастливи, живеейки с двама, а не с един родител. Всеки ден си доказвам обратното. Животът не свърши, сега просто се грижа, обичам и възпитавам за двама.  Всичко стана различно, не по-лошо, а просто  различно, но някъде дълбоко в мен копнежът да бъда до някой и той да бъде до мен расте.
Не мога да се откажа от любовта, колкото и нереална да става тя. Не мога да живея живота си без движещата сила в него. Не мога да спра да вярвам в споделеността, грижата, разбирането, топлината и уважението, които виждах докато растях. Не мога да спра да вярвам, че и на мен ще ми се случат. Отново!
Има любов! Вярвам, че има и хора, които са я познали и знаят как се обича. Има хора, които обичат. Хора, с които можеш да се отпуснеш, да се почувстваш сигурен, специален, разбран, обичан. Хора, които ще приемат твоята лудост за нормална и ще те обичат без изисквания. Ей така, само защото си ти.
И не, няма друг смисъл! Не се заблуждавайте! Нито парите, нито успехите,нито кариерата, нито децата, нито приятелите, нито семейството, могат да заместят това усещане. То е единствено, уникално и необходимо. Колкото и умело да развиваме любовта към себе си, няма как това да замести нуждата от другия.
Дори любовта към себе си мерим с присъствието или отсъствието на другия, защото не можем да сме влюбени в себе си, но със сигурност се обичаме повече, когато сме влюбени в другия. Да, ставаме по-живи, по-радостни, по-ценни, по-уверени, тогава, когато някой ни обича.
Да се откажеш от любовта би означавало да се откажеш от живеенето. Да убиеш себе си преди да си умрял. Да заместиш любовта с нещо друго е временно решение, но не и спасение. Нуждата да бъдем обичани рано или късно избива на повърхността и спасителната кула, която сме си изградили рухва.
Можем и сами!? Дали? Колко? Как? Има много книги за самоОбичане, но връзките нямат заместител, а прегръдките, целувките и влюбените няма да излязат от мода, защото мъжът без жената не е мъж и жената без мъж не е жена!
 

---