Как заобичах себе си...

Пиша тези редове вдъхновена от Лидия, която всеки ден прави поредната крачка от нейното заобичване тичайки към себе си... Благодаря ти, за това, че провокираш и насочваш вниманието на много хора към онова обичане, което ни пълни с енергия и ни прави щастливи и доволни от живота. Мислих много кой и как ме научи да обичам себе си, кога се случи това? И прехвърлях различни образи, събития, моменти, но никой от тях не беше толкова ярък, за да кажа – да, ето в този момент, на това място от живота си, аз се заобичах…
Докато един ден отговорът сам ме намери, съвсем неочакван, различен от всички онези прекрасни идеи за заобичване, но много фундаментален за мен. Връхлетя ме и изпълни цялото ми тяло с умиление, задоволство и ЛЮБОВ. Върнах се назад в онези безгрижни дни на детството, и си спомних, че аз не бях обикновено момиченце, аз бях принцесата на татко, а голямата му топла прегръдка запълваше всяка клетка от тялото ми със сигурност, спокойствие, увереност и обичане. Изплуваха сладки спомени – как ми решеше косата и ми връзваше пандели, а после ме водеше всяка сутрин на градина и винаги ме взимаше първа… Как ме носеше на конче, когато се изморях, как ме возеше на колелото му, а после ме научи да карам моето, как ме научи да плувам.  Как само той ме водеше да ми купува обувки, защото само той успяваше да ме изчака дълго да избирам и пробвам, без да налага мнението си. Спомних си, как само като ме погледнеше и разбираше, как се чувствам. Когато летях от щастие той се усмихваше и ми се радваше, а когато страдах, винаги питаше, как съм, и се опитваше да разсее тъгата ми.  Дори, когато се опитвах да скрия някое чувство или емоция той винаги ги улавяше. 
Спомням си как ме защитаваше и подкрепяше в трудните училищни моменти… Как ме остави да се влюбя и въпреки болката, която тази първа любов ми донесе не се намеси в нея, а когато всичко свърши ме остави да се наплача, за да продължа напред… 
Усещах го винаги до мен без да натрапва присъствието си, без да говори излишно, без да пита излишно, но винаги носещ онова чувство за сила, която те пази, която е някъде около теб и ти дава опората, на която да стъпиш, за да вървиш напред.
Когато ми е трудно, когато съм наранена винаги в съзнанието ми изниква едно негово изречение, което ми повтаряше в детството: „Никой няма право да те гледа на криво!“ – тези думи бяха неговата „мантра“, с която той не допускаше негативизма на света да разкъсва душата ми, и тази мантра стана част от мен. 
Аз бях принцеса, но това не би било възможно, ако нямах зад себе си крал - силен, смел, обичащ, отдаден и готов на всичко за дъщерите си. Той всеки ден засаждаше в мен онова чувство за обичане, от което днес все още  захранвам душата си.  Показа ми как се обича - с разбиране и отдаденост! Постави основите на любовта и разви увереността ми, че заслужавам да бъда обичана и да обичам!
Любовта към себе си…? Тя май не се учи, тя се получава!  
ОБИЧАМ ТЕ, ТАТЕ!

---