След раздялата

Края на август. Последните дни на лятото се изнизват бавно, пълни с тъга и носталгия - по лятото, усмивките, целувките, пеперудите, по онова усещане за обичане, с което толкова бях свикнала.
Лятото си тръгва с дъжд. Септемврийски студ. Мокри улици и тъмни облаци. Няма следа от юнското слънце. Последните дни на ваканцията се броят на пръсти. Оставих синът ми „на село“ да поиграе на свобода като за последно преди да влезе в класната стая. Имам нужда да го правя щастлив по всички възможни начини.
Прибирам се. "Сама" - тази страшна дума написах на запотения от дъжда прозорец в автобуса. А когато слязох на гарата се сблъсках за пръв път с онова непознато усещане – няма за къде да бързаш, никой, никъде не те чака. Твоя нов апартамент е пълен със самота. Вече можеш да се шляеш по улиците, да разглеждаш малките магазинчета, да си купиш нова гривна, без да бързаш да се прибираш, защото никой не те чака. Не е нужно да се обаждаш и да казваш „Пристигнах. След малко се прибирам! “. Една нова свобода се е завила около мен и аз трябва да се уча да живея с нея.
Всъщност има някакво очарование в това да бъдеш сам със себе си и да определяш посоката си по твоя компас, а не по нечий чужд. Има нещо едновременно плашещо, но и даващо сила, в това да си господар на времето си. Въпреки, че тази самота е като отрова. Бавно и сигурно обзема всяка клетка на тялото ми. Трябва да внимавам с дозата, защото имам нужда от лечение, а не от смърт.
​
Решавам да не се прибирам още. Крача по софийските улици без да знам къде отивам всъщност. Просто ходя. От много време насам, аз просто ходя безцелно, хванала под ръка свободата си. Усмихвам се въпреки тъгата, която усещам. Имам няколко дни, в които да се опозная и да свикна сама със себе си. Трябва да се науча да живея със свободното си Аз.
Не познавам тази нова жена, в която съм се превърнала. Винаги до сега съм била половинка от двойка, а сега съм цяла, но една. Вече не съм „Ние“, а просто „Аз“. На 34 години за първи път в живота си оставам сама, без наоколо да има някой мъж, който да обичам, за който да се грижа, и до който да заспивам.

Ами сега?!  Колко дълго ще продължи това?

Коя съм аз без да обичам? – един въпрос стои нахално в главата ми без отговор. През последните 20 години май все съм била влюбена, все съм обичала… някой. Днес нямам никой за обичане. Единствения мъж в живота ми е синът ми, но тази обич е друга. Да, вече никога няма да бъда сама, защото имам него, но може би ще трябва да се сблъскам с безлюбовието. Ще се справя ли?

Продължавам да ходя. И да мисля. Навън е станало още по-студено. Може би е време да се прибера там, където никой не ме чака и да се посрещна сама. Време е да се мушна в любимата си пижама, да се погледна в огледалото, да кажа „Здравей!“ на себе си, да си пусна музика, да потанцувам сама, да попея,  да си налея чаша вино, да запаля една цигара и да се насладя на собствената си компания.
​
Прибирам се. Правя всичко това. И разбирам, че всъщност не е толкова страшно, дори е вълнуващо, а компанията се оказва изненадващо приятна.  

---